Петър
Ковачев – полетът до дълбините на духа
Петър Ковачев е малко или почти неизвестен за плевенчани поет и писател.
Приживе той рядко печата своите произведения, но когато си отива от тоя
свят, се оказва, че не са малко хората, които осъзнават колко значим и
дълбок е той като личност и автор.
Роден
на 4 юли 1941 г. в с. Реселец, Плевенско, Петър Ковачев расте в будно и
интелигентно семейство. Баща му – Христо Ковачев е директор в местното
училище и в своите дела е един истински възрожденец.
Започва своя литературен път още като ученик в сп. „Родна реч”, където
публикува разказа си „Легенда за овчаря” (кн.8/1957 г.). В централния литературен
печат дебютира по време на следването си в СУ „Климент Охридски”.
С разказа си „Момче в бързея” е забелязан от критиката и печели годишната
награда на в. „Студентска трибуна”. Участва активно в студентския
литературен кръжок „Димчо Дебелянов”, публикува разкази и очерци във в.
„Софийски университет”, „Студентска трибуна”, „Учителско дело” и „Литературен
фронт”. Като журналист в културния отдел на плевенския вестник „Септемврийска
победа” (1966-1967) публикува разкази, очерци литературнокритически етюди,
рецензии, творчески портрети.
Времето
от 1972 до края на живота му е свързано главно с работата му като драматург
на кукления театър в Плевен. През този период Петър Ковачев написва пиесите
„Маминото детенце” и „Законът на джунглата”, драмата „Стая №304,
поставя авторски театрални миниатюри.
Поетическото
творчество на Петър Ковачев датира от последната година и половина от живота
му, когато вече е тежка болен. Разказите му са събрани за пръв път в книгата
„Отива си денят” от Димитър Коруджиев и Атанас Свиленов. Повечето от тях
са публикувани в литературния печат. Други – като „Ястребно”, „Нещо щеше
да му бъде”, Центърът на света”, „Зъмя” и „Светът, ако той се изправи”
– не са печатани от Ковачев приживе. В „Отиде си денят” те
публикуват по последния, редактиран от автора вариант, намерен в архивите
му.
Талантът му е оценен както от приятелите така и от критиката и редакторите
на списанията, където публикува. Вероятно част от разказите му са били
замислени като цикъл за отделна книга, своеобразен „селски цикъл”, защото
са свързани помежду си с общи герои и едно и също място на действие. Наред
с тези разкази има няколко други , които отразяват градския бит и носят
драматургичния похват за психологизиране на наблюдението. Той е майстор
на късите форми, наситени със състояния, с усет за общочовешките, универсални
идеи, разгънати в една конкретна действителност, пълна и позната ни с изживяното
от всички нас. Неговите герои от всички възрасти са хора-романтици, хора,
преследващи недостижимото – прекрасното.
След завършването на образованието си се завръща в Плевен и започва работа
във вестник „Септемврийска победа”. Поетът със своята свободна мисъл и
перо не се е харесвал много на номенклатурата и това става причина да бъде
уволнен от работа. По същото време, според думите на сина му, започва преследване
на плевенската група интелектуалци. Започва работа като нещатен кореспондент
на в. „Литературен фронт”, а по-късно става драматург в кукления театър
на Плевен. По това време екипът е доста добър: директор е Спиро Спиров,
а Тома Трифоновски е художник. Това, според мнението на интелектуалците,
е най-успешният екип на плевенския куклен театър и по време на тяхната
творческа дейност са направени най-сполучливите му представления. Неговите
пиеси се играят с успех и в днешно време – преди пет години проф. Боньо
Лунгов поставя „Законът на джунглата” в Софийския куклен театър и тя се
играе с успех и до днес, преди това поставя „Маминото детенце” в
кукления театър на „НАТФИЗ”. Играе се и пушкиновата пиеса по превод на
П. Ковачев „Приказка за попа и неговият слуга Глупан”
Доста често неговите приятели го насърчават да издава своите неща, но писателят
все отлага за по-късно време. Това едва ли показва нехайство към работата
му или излишна скромност – Петър Ковачев се е интересувал повече от качеството
на написаното, отколкото от това дали ще бъде или не издадено.
За
съжаление, коварната болест, вследствие на прекараните в недоимък години,
не може да бъде победена и през зимата, навръх Коледа на 1981 г. Петър
Ковачев си отива от тоя свят. Може би, като предчувствие за близък
край, в него се събуждат поетичните трепети на една нежна и ранима душа.
„Започна
да пише стихове, усетил, предполагам, че няма време. Създаваше ги задъхано,
търсеше най-после бърз изказ и много кратки форми. Вършеше го талантливо,
както всичко, с което се е заемал, и беше продуктивен като никога – пише
за него Димитър Коруджиев в послеписа на сборника „Съобщавам, че съм жив”
За малко повече от година се раждат неговите стихове, за да дадат простор
и нова форма на таланта му. Поетът сякаш е смутен от това, че пише в стихове,
но сам намира отговор за своите откровения: „...Божи дар!” В поетична форма
духовната биография на дръзкия, но и раним творец се разкрива пред читателя
като изповед за достойно изживян живот, като отговор на нечий въпрос свише.
За приятелите си Петър Ковачев ще остане като човекът, въплътил в себе
си физическата и духовната красота, една талантлива личност. Като писателят,
живеещ сред книги, картини, обвит в цигарен дим, антипод на еснафския бит
и скуката на ежедневието. Като творецът, чиято творческа позиция
е стремежът да бъдеш изящен, въпреки цената. Ето как определя себе си и
мястото си в изкуството в едно свое интервю, дадено във в. „Народна младеж”:
„Когато човек е решил да „прави”изкуство, той трябва да е отговорен не
само пред себе си, но и пред обществото. Защото изкуството не е хоби,
не е начин да се живее светски живот. То може да бъде само съдба.”
Съдбата му не е от най-леките, но „падането” му прегръдките на смъртта
бележи и неговото извисяване:
Извикат
ли ми – знам, ще падна...
Но в дълбините на духа!
Цветанка Христова
Copyright
© 1993 - 2010 От ВАС за ВАС
